Не боли.

Всичко спира.

Така или иначе свърши.

Някой викаше, писъкът още глъхне в тишината.

И той спря.

Свърши.

Всичко свърши.

Не боли.

 

 

 

В тъжната тъма на нощта не се вижда нищо.

Мрак…

И пак…

И пак…

Мрак…

В далечината проблясват две яркожълти точки.

Светят.

Очи.

 

 

 

Гледат.

Ще изскочат от орбитите си.

Очите.

Страх ли?

От какво?

Страх ме е от самата мен.

Това как се нарича?

Лудост?

 

 

 

И все пак…

Очите виждат, гледат, изучават, наблюдават.

Какво е лудостта?

Един ли е луд или само той е нормален?

Какво е нормално?

Луди, нормални…Определя кой?!

И Дон Кихот уж бил луд…

Забавно…Тъжно.

 

 

 

Колко различни са определяни за луди?

Колко луди са определяни за гении?

Колко нормален трябва да си, за да не си луд?

Като че ли всеки нормален не е поне мъничко луд!

Страх.

Страх от Неразбиране, Страх от Отхвърляне, Страх от Самотуване…

Страх? Лудост?

Човекът? Очите?

 

 

 

Човекът е наполовина Страх.

Страхът е наполовина Лудост

Страхът е…

Какво е?

Защитна реакция?

Неделима част от живота?

Слабост?

Не знам и това ме кара да се страхувам.

 

 

 

Объркан ум.

Очите побъркват ума.

Примигват и…

Изчезнаха.

Останах сама.

Сама без бряг.

Сама в мрак.

Сама=Страх.

 

 

 

Какъв е смисълът на всичко това?

Какъв е смисълът на всичко останало?

Защо трябва да има смисъл?

Въпроси…

Мразя въпросите!

Всички задават въпроси.

Защо, как, какво, кое, къде, кога, може ли, трябва ли, знаеш ли…

Знам! Писна ми!

 

 

 

Мракът не пита нищичко.

Hallelujah!

Достоен събеседник.

Страх.

Лудост.

Самота.

Въпроси.

Аз.

 

27.12.2009г.