Знам, че избледнявам. Не тогава, а сега. Избледнявам, за да полетиш, да полетим. Поотделно. Избледняването е естествен процес (тук е моментът за една от ония захаросани мъдрости, че времето лекува и т.н.). Хората, естествено, всячески пречат на естествените процеси. Така сме посадени и разцъфнали – да пречим сами на себе си. И лисицата все така си пречи, макар да не е човек – явно опитомяването води до разни човешки зарази. Небрежно и весело…
Това е скучно – никой не се интересува за какво пак мрънка лисицата. Да не говорим, че лисицата е доказан егоцентрик и дори на суетните звезди им дойде до гуша от жалването ѝ. И все пак…
…избледнявам: за да е ярка тя, за да е ярък той, за да сме бледи ние и все някога да изчезнем, както пожелахме…
И после от някой шкаф изпада нещо
и оплесква целия под със спомени –
сладко-кисели и лепкави.
Лепкави рафтове, пълни с прашни кутии.
Прашни ли казах? Имах предвид страшни.
Сантиментът спи под възглавницата ми. Промъква се бавно, прегръща ме така, както обичам, че чак ръката му изтръпва, чака да заспя и започва да прави любов със сънищата ми. А после се събуждам с кални мисли и дъждовни очи. Без обвинения, без съдници, само дъжд – както си го знаем…
Знам, че теб сигурно вече те няма тук. Знам, че избледнявам. И сигурно не е лепкаво у вас. И няма прашни страшни кутии… Принцовете пращат уличници като спомените и сантимента в тъмницата и ги оставят да гният там завинаги, знам. Но пък у нас вече трудно се чисти след тях…
Лети, лети, лети! Не позволявай на дъжда да те спира. Лети, моля те, моля те, моля те, лети… преди да ти кажа да се върнеш.
12/03/15
here lives Erin 